Моето име е Мария, на 38 години съм и живея в голям областен град.
Обичам да прекарвам зимите във Варна, където баба ми има имот. Тъй като моята бабинка е вече на възраст, през зимните месеци се грижа за нея и това изисква да съм постоянно близо до морската столица.
Точно там, на това прекрасно място започна моята любовна история, която буквално ме издигна над земята и ме приземи също толкова бързо. Знаете ли, такива любови се срещат веднъж в живота или може би два, но никога повече!
Тази любов нямаше нищо общо с приетата представа за най-великото чувство. Не съм и мечтала да изпитам такива емоции, но един ден исках да ги забравя. А и трябваше.
Няма да ви разказвам как започна всичко, защото нали знаете – ухажване, пеперуди, рози и в един момент той спира да пише. Престана и да се обажда. Не било сериозно, просто да минавало време. Да така ми каза последния път, когато се чухме и все пак от неудобство реши да вдигне досадния телефон.
Гласът ми трепереше. Въпреки, че бях наясно с факта, че връзка която започва случайно няма бъдеще вътрешно сърцето ми се сви. Какво си въобразявах? Срещахме се от година, но той никога не ме запозна с приятелите си, със семейството си пък абсурд. Не пожела да ми дойде на гости в София през времето в което бях там. Каква глупачка. Толкова знаци и червени флагове, а аз си мисля, че ще остареем заедно.
Но все пак с вълнение го помолих за последна среща на онзи кей, където се запознахме и където си изгубих ума. Противоположно на всяка логика той се съгласи да дойде в уречения час.
Беше студен зимен ден…Може би през януари или февруари. Има ли някакво значение? Стоях на кея и пуших цигара. Нервно отпивах от кафето си и се ядосвах, че не си взех нещо по-силно. Гледах морето и тайничко си представях лятото. Горещото, но кратко лято също като последната ми любов.
Чаках го да дойде. Него, безимения, който остави дълбок отпечатък в душата ми. Но никога не споменах за него след този ден, не изрекох и името му отново, поне не на глас. И в интерес на истината очаквах него, не лятото. Ако той беше тук не мисля, че би имало значение кой сезон или месец сме.
Чаках час или повече, изпуших всичките си налични цигари. Но никой не дойде. Бях му казала директно: Ела на кея, където ме видя за първи път или повече не се сещай за мен. Връзката ни – гореща като юли, но кратка като август очевидно отиваше към кофата за отпадъци. Да мислех, че не ме боли, нали не е модерно да чувстваш. Някак си не можех да си позволя да го направя. Но с този мъже беше различно. Оказа се, че единствено в моята глава е било специално. Исках да му дам всичко, да го обичам, да го имам само за мен. Подобна страст не бях изпитвала, а как се преглъща това?
Повтарях си, че той ме обича, че ще дойде… може би е попаднал в задръстване или е изгубил ключовете за автомобила си, но ще бъде тук… може би няма батерия или зарядно, ех може би…
Не се появи. Такова съм клише. Прибрах се в дома на баба ми премръзнала и бясна. Усещах само второто. Реших да му се обадя за един последен път:
–Не дойде! – буквално изкрещях в слушалката
–Много е студено–каза той
В тази секунда нещо в мен се скъса. Разбрах, че този мъж не ме обича. Не ме е обичал и няма да се влюби в мен, каквото и да правя. Знаете ли момичета, може да сте най-красивите и мили души на този свят. Но ако не ви е писано, повярвайте от опит говоря–няма да го напишете.
Има безброй примери за несподелената любов, но моят е по-скоро за неизживяната. Тук няма мистерия или загадка. Мъжът не се оказа женен или обвързан, а по-скоро не ме приемаше сериозно, защото не споделяше моите чувства. Грешката беше изцяло моя–позволих си да се влюбя в идеята за перфектната любов, когато просто трябваше да приема нашите отношения като краткотраен флирт, без излишна драма.
*Историята е по действителен случай, но по искане на нейния разказвач имената на лицето и градовете на действие са заменени.
