“Хората трябва да знаят, че в театъра на живота само на Бог и на ангелите е позволено да бъдат зрители.”
–
Френсис Бейкън
Станислав Йежи Лец! Полски писател – майстор в изразяването на много философия в малко думи, но достатъчни да ни карат да се замислим над това, което те изразяват. Да размътят главите ни, карайки ни да намерим истината, която е скрита в тях. Мислите му са на вид хвърчащи идеи, но същността им е чисто човешка, житейска. В тях има скрита истина, която ние търсим и все не можем да намерим, защото сме или объркали пътя или момента.
Всеки зрител носи в театъра своя акустика. Ти какво „чуваш“? Една от много му невчесани мисли, която ни кара да се замислим сериозно, и която провокира нашето съзнание. Преди да стигнем до същността на тази философска мисъл, трябва да се опитаме да дадем отговор на въпроса „Какво е театър?“.
Ще си позволя да цитирам един търгове, живял по времето на Марко Поло, който отишъл до Китай и когато се върнал в своята страна, философът Авероес го попитал кое е нещото, което най-силно го е впечатлило – той отговорил така: „Най-силно впечатление ми направи, когато ме заведоха в една голяма зала, където имаше столове, всички обърнати в една посока. Седнахме и изведнъж се чу музика, а срещу нас на един подиум се появиха някакви чудни хора с най-различни шарени дрехи, с маска, с особена походка и започнаха да правят разни работи в съпровод с музика.“. „И какво правиха?“, „Ами те се държата като луди, а не бяха луди, играеха като деца, а не бяха деца.“. А философът Авероес го попитал: „Добре, на какво ти приличаше това?“, а търговецът отговорил: „На нещо, което някой ти разказва, само че вместо да разказва ти го виждаш.“ – Да… ето това е театърът!
Всеки зрител от древността до наши дни възприема театъра по различен начин, по свой индивидуален. Хората ходят и пълнят зали по различни причини – едни се забавляват, други да разнообразят сивото си ежедневие, трети да си спомнят младежките си преживявания, любопитството и удоволствието, които са изпитвали някога. Отивайки на театър те носят в себе си своите мисли, преживявания, емоции, своето сиво ежедневие и дори душевна болка. И когато светлините угаснат и прожекторите заблестят, зрителите искат да се насладят на играта на актьорите, да вникнат във всяка една тънкост, във всеки един детайл, който им се поднася от сцената. Зрителят се учи да цени и пластиката, и изяществото, и дикцията на актьорите. И когато свърши представлението, той излиза със замаяна глава и със свежи, бодри впечатления, добри или лоши зависи от пиесата и от играта.
Големият писател Виктор Юго е казал, че публиката се състои от три вида зрители – от мислители, жена и тълпата. Те всички еднакво търсят удоволствие, но едните за зренитето, други за сърцето, трети за ума.
Ако ти си актьорът, какво ще чуеш и видиш от сцената? Дали овациите на публиката или ще прочетеш в очите на всички присъстващи недоволството от своята игра, която им поднасяш? Дали зрителят, който е дошъл на театър, носейки в себе си своята акустика съзнава, че това, което ти играеш на сцената, ти струва много безсънни нощи и къртовски труд, за да получиш признание и една минута слава?
За актьорът неговото произведение е – самият той! Затова и той трябва да отговаря за него с личността си. Актьорът повече от всички други и художници, и композитори зависи от минутата. Той не може да се надява на бъдещите поколения да го признаят, както скулптористите, художниците и прочие. Ако не бъде признат сега от зрителите, защото той не оставя нищо след себе си, което да покаже минала действо. Актьорът играе на сцената и призванието, което очаква от публиката е неговия смисъл на живота. За това призвание, за овациите, за радостните погледи на зрителите, той е готов да жертва още много труд и неспокойни нощи.
Аз съм само на шестнадесет. През призмата на моите малко на брой години, бих казала, че съм имала доста участия на сцената. Но като актьор в театър само едно. Твърде малко, но с надеждата и огромното желание, театърът и сцената да станат момето призвание, моята бъдеща професия. Да, на шестнадесет години децата имат различни мечти. Може след време друга професия да си избера, но за мен театърът и киното ще си останат най-голямата слабост.
Няма по-скъпо, радостно и безценно преживяване от това да си на сцената, прожекторите да блестят и ти да играеш своята роля, да усещаш огромната тишина в залата, притихналата публика, вперените в теб многобройни погледи. Ти не виждаш лица, когато играеш. Ти си все едно сам. Забравяш, че долу има хора и започваш да раздаваш всичко от себе си, да омайваш, да галиш с думите си, да докосваш душите им, да се разголваш пред тях. Пред непознати за теб. Непознати хора, които едновременно са и всички за теб. Ако добре си се справил с ролята си, публиката трябва, гледайки теб на сцената да е замързнала и онемяла. И когато в един момент всичко свърши и залата се взриви от овации, екстаз и емоции, разбираш, че за това си се трудил, за това си мечтал, това си искал. За една минута слава да дадеш всичко от себе си, да се раздадеш, да накараш всеки един зрител, донесъл със себе си своята акустика да захвърли отвън пробелмите си и да се наслади на удоволствието от играта, която му поднсяш. Бих казала, че и за мен и за зрителя, всеки миг в театъра е миг от моя, твоя, от нашия живот. Във всяко кътче на залата акустиката е различна, защото оказват влияние различни второстепенни неща. Ти си този, който със своята игра, трябва да направи така че отвсякъде да чуваш еднакво звучене.
Хората, идвайки на театър, търсят някаква необходимо да си отговарят на някои въпроси, които ги вълнуват. В съдбата на героите, които виждат на сцената, те търсят отговорите за самите себе си. Тази нужда е много човешка. Ако угасне нуждата да виждаш себе си и това да престанеш да се питаш „Аз кой съм?“, е белег на обезчовечаване.
Простете, ако не съм успяла да вникна правилно във философията на Станислав Лец. Но тези думи, които написах, са плод на моите виждания, разбирания и разсъждения. Много често си задавам въпроса какъв ще бъде театърът след още 100 години? Каква ще бъде публиката, актьорите, все същите пиеси ли ще се играят? Навярно въпросът ми ще остане без отговор завинаги и това не ме успокоява, а натъжава. Създаден преди повече от 2 500 години преди новата ера в Египет, преминал през различни етапи, възходи и падения, театърът е все един и същ – основната цел, която той носи в себе си не се променя, а именно да забавлява, да поучава, да докосва. Нечии души.
Театърът трябва да си остане мястото, където отивайки там, трябва да търсиш тайнственото, загадъчното, внушенията отвъд видимото. Ако всеки зрител отишъл на театър носи в себе си своята акустика, ти си този, който трябва да го накара да усети в теб пърхането на пеперуди в стомата ти, както при любовна среща. Да усети твоето вълнение, огромното ти желание за игра и притеснението от това дали си се харесал на уважаемата „Госпожа Публика“.
Ако искаш да чуеш онова, за което си се трудил и играеш, не излизай на сцената, ако не си в мир в себе си! Не излизат на сцената ако няма какво да кажеш. Бъди почтен към публиката, която идвайки е донесла със себе си различно звучене и не лъжи примамен от неясния и будещ тревога и страх, силует на истината. Бъде себе си и играй себе си! И помни, че в тази игра на театъра, ти си пратеникът на въображението, в търсене на нещатата отвъд видимото.
*Текстът е авторски и принадлежи на novinite-dnesbg.eu
ВСИЧКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ!
