Още когато научава, че е бременна с мен, майка ми иска да направи аборт. Благодарение на моята баба, нейната майка, аз оцелявам в утробата й. Дори за кратко, баба успява да разубеди мама да не ме маха. И така още с първото ми проплакване, животът за мен започва с трудност. Майка ми, след като ме ражда, не пожелава дори да ме прегърне. Коя майка няма да иска да гушне своето бебче? Да, това е голяма болка, която тежи на душата ми и с която живея, въпреки че са се минали много години от тогава.
Разбирам донякъде мама – тя е била едва на 19 години, когато забременява с мен. Ако ме питате за баща ми – не го познавам. Дори не знам как се казва, нито как изглежда. Само знам, че когато е научил, че мама е бременна, той избягал и никога повече не се върнал. Напуснал града, напуснал дори страната. Аз цял живот живея с вината, че съм разделила мама с любовта на живота й. Но наистина ли имам вина или преписвам чужда такава? Все пак никой не избира да се роди, нали? Нито пък избираме родителите или децата си.
След като мама ме оставя в сиропиталище, аз оставам единствено на грижите на персонала в него. Без майчина обич и без капка топлина. Така израснах аз. През годините намирах различна утеха, но най-голямата ми утеха бяха книгите. Обожавам да чета и до днес и винаги си отделям поне по 1 час на ден, който отделям за четене на любима книга. Пораснах. Изучих се. Бях отличник в училище. Записах да уча в университет, приеха ме с пълна стипендия и успях да я запазя такава, докато завърших. Записах Право. Изучих го. Започнах стаж. Много се трудех, да ви кажа. Не беше никак лесно.
Но ето ме днес, имам собствена кантора и десетки клиенти на месец. Аз съм един от най-уважаваните адвокати в цялата страна. През годините обаче не се отдадох изцяло на кариерата, защото не това беше най-голямата ми мечта. Успях да открия своята половинка в живота, моята красива съпруга и днес с нея очакваме първото ни детенце. Нашата рожбичка, която ще бъде най-обичаното дете на света. Ще получи всичко, което аз нямах като дете. Но най-вече ще получи любов и топлина. Най-истинското и съкровено богатство.
Моята биологична майка наскоро се свърза с мен. Минали години, вече била финансово стабилна и съвестта започнала да я гризе твърде силно. Срещнахме се. Не беше от най-приятните или сърцати моменти. Отначало й бях гневен, исках да й се разкрещя в лицето, но в мига, в който я видят за първи път ме обзе безразриличие. Сякаш до мен стоеше напълно непозната жена. И така бе наистина. Тя се опита на няколко пъти да ми се извини, дори понече да ми падне на колене. Аз я вдигнах, не й позволих.
Беше достатъчно. 5-те минути с нея ми бяха достатъчни. Не исках повече да се разиграва този цирк. Исках да се прибера при своето семейство, единственото нещо, което имаше смисъл в живота ми. Казах на моята майка, че вече не я виня, нито й се сърдя. Да, вероятно никога няма да разбера хората, които първо създават един шедьовър, а след това с лека ръка се отказват от него. Бих искал да се опитам да ги разбера, но уви – не мога. Така и не разбирах мама с години. И може би никога няма да я разбера. Но вече няма никакво значение. Защото тя за мен не съществува нито сега, нито някога е. Вече аз имам свое семейство. И обещавам да бъде най-добрият баща на света. И най-добрият съпруг.
*Историята е по действителен случай, но по желание на човека, сме запазили неговата анонимност.
