Иван Христов е треньор по футбол, посветен на индивидуалното развитие на деца и юноши. Неговата мисия е да изгражда не просто добри футболисти, а уверени, дисциплинирани и мислещи млади хора. Иван силно вярва, че правилната среда, внимание към детайла и персонализираният подход могат да отключат пълния потенциал на всяко дете.
През последните години Иван извървя целенасочен път на професионално развитие, който включва както формално образование, така и практически обучения с някои от водещите специалисти в Европа.
Образование и лицензи, с които може да се похвали Иван са: УЕФА С Лиценз, придобит през 2024 г. УЕФА В лиценз, придобит през 2025 г. Иван присъства и на редица международни и национални обучения и семинари – семинар „БГ Вратар“. Обучение с холандския специалист Мартен Аартс с участие на треньори от Борусия Дортмунд, Майнц 05, Хановер 96, ПАОК Солун. Семинар с участието на ПСВ Айндховен. Специализирано обучение с Реймънд Верхайен – водещ световен експерт по футболна периодизация и физическа подготовка 2025 г. Практическо обучение в академията на РКД Еспаньол – Барселона, Испания. Вратарски семинар – Пловдив, с участие на международно признати имена като Франс Хуук (бивш треньор на вратарите на Барселона и Манчестър Юнайтед), Жуало Спинола, Саша Март, Даниел Щреле, Дилян Илиев.
Треньорската философия към която Иван се придържа е свързана със значението на индивидуалния подход към всяко дете. Той силно вярва, че треньорът трябва да бъде едновременно ментор, педагог и пример. Обучението е съобразено с възрастовите и психо-физическите особености на децата, като основен приоритет са развитието на техниката и футболната интелигентност, подобряването на самочувствието и игровата смелост, както и изграждането на дисциплина, навици и уважение към играта.
За Иван всеки детайл има значение – от начина на посрещане на детето до начина, по който то напуска терена. Той силно вярва, че когато детето е разбрано, обичано и насърчавано правилно, е способно на много повече, отколкото предполага само.
В интервю за Новините-Днес Иван разказва повече за любовта си към футбола, трудностите, които среща по пътя, кои са най-важните качества, за да създадеш една от най-бързо набиращи популярност академии за деца в България и още много интересни теми.
Здравей, Иван! Благодаря, че прие поканата ми за интервю. Разкажи ми първо малко за себе си. От колко време си на футболния терен?
Здравей, и аз също се радвам! Във футбола съм вече от почти 20 години. Започнах да тренирам футбол, когато бях на 11 години, а скоро навършвам 31 години. Юноша съм на Ботев (Дебелец), Етър (Велико Търново) и Черно Море (Варна).
Още в самото начало застанах на вратата в училище. Човекът, който ме запали по футбола беше Николай, синът на известният футболист Димитър Гюджеменов. Баща му, който по онова време беше треньор в Холандия, беше пратил ръкавици от там. Уж зимни, а всъшност бяха вратарски.
Синът му Николай реши, че няма да ги носи и ми ги даде. След което застанах на вратата. Отначало играех само в училище, но след това се присъединих към частната школа „Ботев“ на Иво Балъков, брат на Красимир Балъков. Послед преместване в „Етър“. Там тренирах до 10 клас, след което по покана отидох на пробен период в „Черно море“ (Варна), който преминах успешно и се присъединих към отбора.
Отборите през които премина моята професионална кариера са Черно Море, Локомотив Горна Оряховица, Академик Свищов, Калиакра Каварна, Янтра Габрово, Локомотив Дряново, Павликени, Арда Кърджали и Хасково.
От вратар до треньор – как би описал този професионален път, който извървя?
Моят път от вратар до треньор не беше предварително начертан, но беше естествен. Когато бях дете вратарството ме научи на самодисциплина, смелост и способност да поемам отговорност. Научих се да стоя стабилно, дори когато съм „последната стена“. Това изгражда характер. И с времето разбрах, че точно това – изграждането на характер – е това, което най-силно ме вдъхновява.
След години на терена, дойде моментът, в който разбрах, че мога да дам повече не като стоя на вратата, а като отварям врати за другите – за децата. Преходът към треньорството беше естествен, защото винаги съм бил човек, който обича да обяснява, да насърчава и да гради доверие у другите.
Треньорството ми даде нова мисия – да открия скритото в децата, да го развия и да им помогна да повярват в себе си. Не само като футболисти, но и като личности.
Днес използвам всеки урок от времето, когато бях сам на терена и го предавам нататък. Вярвам, че истинският треньор не просто преподава умения. Той предава ценности. И това е пътят, който избрах. Не просто от вратар до треньор, а от играч към вдъхновител.
Как опитът ти като вратар ти помага в треньорската работа?
Опитът ми като вратар е основа, върху която стъпва цялото ми мислене като треньор. Вратарят е последната преграда, но също така и първият, който вижда цялата игра. Това ме е научило да бъда наблюдателен, да мисля стратегически и да обръщам внимание на детайли, които често остават скрити за другите.
Като вратар разбираш, че грешките са неизбежни, но реакцията след тях е това, което те изгражда. Тази нагласа се опитвам да предам на децата в школата – неуспехът не е провал, а част от пътя.
Също така, вратарската позиция изисква самообладание, лидерство и комуникация – качества, които са ключови и в работата ми като треньор. Научих се как да говоря ясно, как да мотивирам, как да нося отговорност в трудни моменти. И точно на това се опитвам да науча децата – не само на умения, но и на мислене.
Най-важното, което ми даде вратарството е сила в трудните моменти. Защото, когато си сам под напрежение, се научаваш да не се предаваш. И тази вътрешна устойчивост е нещо, което се опитвам да изградя у всеки, който е част от моята школа и който тренира при мен.
Имаш ли любим спомен от времето, когато само играеше футбол?
Имам много спомени, но един от тях винаги ще остане в сърцето ми. Беше мач, който всички очакваха да загубим. Играехме срещи по-силен отбор, а аз бях на вратата. Помня не само напрежението, а и тишината преди началото. Всички ни бяха отписали. Но в този мач дадох всичко от себе си. Играх с любов към футбола без да мисля какво ще стане. Направи спасявания, които и до днес си спомням – не защото бяха кой знае какво, а защото бяха от сърце. Успяхме да изравним в последните минути, а след това дори спечелихме.
Не победата е това, което помня най-силно. А чувството след края – усещането, че си дал всичко, че си надминал себе си. Усмивките на съотборниците, ръкоплясканията от трибуните, дори тишината в съблекалнята след това. Когато всички просто мълчат, защото знаят, че са направили нещо истинско.
Този спомен винаги ми напомня защо обичам футбола. Не заради купи, а заради емоцията. Заради усещането, че си част от нещо по-голямо от теб.
Как се роди идеята да създадеш своя собствена футболна академия?
Идеята се роди от едно простичко, но силно усещане – че мога да дам повече на децата, отколкото позволяваха традиционните отборни тренировки. През годините като футболист и впоследствие като треньор, все повече виждах колко различни са нуждите на всяко дете – едно има нужда от увереност, друго от техника, трето от човек, който да го изслуша и да повярва в него.
Започнах да разбирам все повече, че индивидуалната работа е не просто „допълнение“, а понякога ключът към отключването на потенциала. Исках да създам място, където детето да бъде в центъра – където не се губи в групата, а получава внимание, разбиране и подход, съобразен с неговия ритъм.
Така се роди академията – не от бизнес идея, а от вътрешна нужда. От желание да направя нещо смислено, различно, човешко. Да създам среда, където децата не просто тренират, а се изграждат и като футболисти, но и най-вече като личности.
Какви предизвикателства срещна в началото, когато стартира академията?
Началото не беше лесно. Както всяко нещо, което си струва. Най-голямото предизвикателство беше да убедя хората, че индивидуалната работа с деца във футбола има смисъл и дългосрочна стойност. Свикнали сме да мислим на отборно ниво, докато тук идеята беше различна. Идеята беше и е детето да бъде в центъра.
Друго предизвикателство беше доверието. Трябваше да спечеля родителите, да им покажа, че това, което правим не е просто тренировка, а целенасочено изграждане на умения, увереност и характер.
Срещнах и чисто организационни трудности – липса на база, оборудване, подкрепа. Но всичко това ме научи на търпение и постоянство. Не търсех бърз резултат. Търсех смисъл. И когато видях първите усмивки, първите пробиви и първите деца, които засияват от щастие, разбрах, че съм на правилния път.
Днес гледам на тези предизвикателство с благодарност. Защото точно те ме изградиха като треньор и като човек. А най-хубавото е, че сме още в началото на нещо много голямо.
Имаше ли моменти, в които си се съмнявал дали ще успееш и какво те караше да продължиш напред?
Да, имаше. И не един. Всеки, който тръгне по свой път, особено когато създава нещо от нулата, минава през моменти, в които се пита: „Ще стане ли? Заслужава ли си? Ще ми повярват ли хората?“. Имаше моменти, в които беше трудно – когато липсваха условия, когато нещата не вървяха така, както съм си ги представял, когато отвън нямаше веднага подкрепа. Понякога умората, понякога съмнението, понякога просто… тишината, когато чакаш детето, което няма да дойде на тренировка.
Но в тези моменти си спомнях защо започнах. Спомнях си първото дете, което дойде при мен, несигурно и притеснено – и как след време си тръгна с усмивка и нова вяра в себе си. Спомнях си родителите, които ми благодариха не за резултатите, а за това, че сме върнали радостта и самочувствието на детето им.
И най-вече – вярвах в това, което правя. Вярвах, че когато работиш с отдаденост, търпение и сърце, нещата се случват. Може да не стане бързо, но става истинско. Това ме държеше. И продължава да ме държи.
Какви принципи и ценности се стремиш да изграждаш у децата чрез футбола?
Футболът е идеалният инструмент за изграждане на характер – защото учи на много повече от спортни умения. Като треньор, целта ми е чрез играта да възпитам у децата ценности, които ще им служат цял живот. Дисциплина – защото успехите идват при тези, които са готови да се трудят редовно и с постоянство; Уважение – към съотборниците, треньорите, срещуположният отбор и самата игра.
Без уважение няма истински напредък; Отговорност – всеки играч има роля, всяко действие има значение. Това учи да се поема отговорност както на терена, така и извън него; Работа в екип – да умееш да мислиш за отбора, да споделяш успеха и да си полезен, дори и когато не си в центъра на вниманието; Честна игра – да бъдеш почтен, дори когато никой не гледа. Това е истинската сила на характера;
Упоритост и търпение – защото не всичко идва веднага, но с труд и вяра в себе си, резултатите винаги идват; Преодоляване на трудности – загубите са част от играта. Важно е как реагираш. Дали падаш с високо вдигната глава и дали ставаш по-силен; Радост от процеса – да се научиш да обичаш не само победата, а и самият път към нея.
Тези принципи са в основата на нашата работа. И ако днес едно дете ги научи чрез футбола – утре ще бъде по-добър човек, независимо какъв път ще избере.
Какво е по-важно за теб – резултатите на терена или развитието на характера?
Разбира се, че развитието на характер. В днешно време нещата са доста сложни, децата имат всичко. А това според мен много им пречи да преодоляват трудностите и предизвикателствата, с които се сблъскват.
Как успяваш да балансираш между дисциплината и удоволствието от играта?
Балансирам между дисциплината и удоволствието от играта, като поставям ясни рамки, но оставям свободно пространство вътре в тях. За мен е изключително важно децата да знаят какво се очаква от тях – като отношение, усилие и поведение – но също така да усещат, че тренировките са място, където могат да се изразяват, да грешат, да се смеят и да се радват.
Дисциплината не е страх – тя е структура. Уча децата, че времето на терена е ценно и че всеки трябва да го уважава – себе си, треньора, групата. Но го правя по начин, който е човечен и разбираем за тях. Обяснявам, показвам с пример и най-вече – създавам среда, в която децата искат да спазват правилата, защото усещат, че това им помага да растат.
От другата страна е удоволствието – защото без радост няма истинско учене. Затова в тренировките винаги има игри, предизвикателства, моменти за личен израз, а понякога и просто смях. Децата трябва да идват с желание, не със страх – и когато постигнем това, тогава идва и прогресът.
Ключът е балансът – между реда и свободата, между изискването и насърчаването, между усилието и забавлението. И този баланс изгражда не само по-добри футболисти, а по-здрави, самоуверени и радностни деца.
Какво е най-голямото предизвикателство в това да работиш с малчуганите?
Футболът за мен не е просто спорт. Той е училище по живот – място, където децата растат, развиват се и изграждат характер.
В нашата академия целта не е само да научим децата как да подават, дриблират или бележат голове. Целта е да изградим у тях ценности – дисциплина, отговорност, уважение, упоритост, честна игра и работа в екип. Да ги научим как да преодоляват трудности, как да се справят с емоциите си и как да вярват в себе си – не само на терена, но и в живота.
Знам, че най-голямото предизвикателство в работата с малчугани е да съчетаеш играта с изграждането на ред. Те идват с енергия, емоции и въображение – а моята задача е да ги насоча така, че да се развиват без да губят радостта от играта. Всяко дете е различно – и именно това прави работата толкова специална и вълнуваща.
Когато е трудно – а такива моменти има – продължавам напред, защото вярвам в смисъла. Вярвам, че всяка минута, прекарана с внимание, с търпение и със сърце, оставя следа. Всяка усмивка, всяко: „Треньоре, видя ли какво направих?“, ми напомня защо съм тук.
На какво учиш най-много децата и на какво те учат пък те?
Вярвам, че като треньор най-много уча децата на ценности, които ще носят със себе си цял живот – не само на футболния терен. Уча ги на: Дисциплина, защото без ред няма напредък; Уважение – към съотборници, противници, треньори и самите себе си; Отговорност – че всяко тяхно действие има значение; Упоритост – да не се отказват, дори когато е трудно; Работа в екип – защото нито един мач не се печели сам; Честност – да играят „феър плей“, дори когато никой не гледа.
Но колкото и да давам, толкова и получавам. Децата ме учат на: Искреност – те не се преструват, и винаги казват (или показват) това, което чувстват; Настойчивост – тяхната енергия и любопитство ме карат и аз да не се отказвам; Търпение – защото всяко дете има свой ритъм, и трябва да го уважаваш; Радост от малките неща – един гол, една успешна финта или просто добра тренировка – за тях това е празник. И най-вече ме учат да гледам на футбола с чистота и страст, така както само децата умеят.
Футболът е игра, но заедно с тях го превръщаме в нещо много по-голямо – в път към това да бъдем по-добри хора.
Какво послание би отправил към родителите, които обмислят дали да запишат децата си в твоята академия?
В нашата академия вярвам, че спортът е много повече от игра. Тук децата се учат на дисциплина, уважение, отговорност и работа в екип – ценности, които ще им служат цял живот, независимо дали останат във футбола или поемат по друг път.
Създавам среда, в която всяко дете се чувства прието, мотивирано и вдъхновено да се развива. Съчетавам професионален подход с човешко отношение, защото знам, че изграждането на доверие и радост от играта е основата на всеки напредък.
Футболът е пътешествие – не просто към голове и победи, а към характер, увереност и приятелства. Дайте шанс на детето си да направи първата крачка към това пътешествие. Аз ще бъда до него – с грижа, търпение и страст.
Какво те кара да продължаваш напред, дори когато е трудно?
Това, което ме движи всеки ден, са децата и тяхното израстване – не само като футболисти, но и като личности. Всяко малко постижение, всяка усмивка след тренировка, всяка искра в очите им, когато разберат нещо ново – това ми дава сила и смисъл.
Вярвам, че треньорът е много повече от човек, който учи на тактика и техника. Той е пример, подкрепа, понякога приятел, понякога строг, но винаги честен. И когато знам, че някое дете разчита на мен, че съм част от неговия път, не мога да спра – дори в най-трудните моменти.
Трудностите са неизбежни. Но точно те изграждат характера – както на децата, така и на нас, възрастните. А най-голямото удовлетворение идва, когато видиш как някой, когото си водил от самото начало, прави крачка напред – по-сигурен, по-уверен, по-отговорен. Затова продължавам. Защото вярвам, че всяка минута, вложена с душа и сърце, се връща обратно – като вдъхновение, промяна и надежда.
Какви са бъдещите ти планове за академията?
Целта ми е академията да се развие като водещо място за индивидуална подготовка на деца, където всяко дете получава вниманието, подхода и подкрепата, от които има нужда, за да разгърне своя потенциал. Да развия още повече персонализирани тренировъчни програми, съобразени с възрастта, позицията и целите на всяко дете. Да инвестирам в модерно оборудване и видеа за анализ, за да може детето да разбира не само какво прави, но и защо. Да изградя още по-структуриран процес за обратна връзка към родителите, за да бъдат активна част от развитието на децата си.
